Как защо!?...Защото...това е нашата Родина!

Бяха шест.

Три обикновени и три – необикновени, цветни. Жълтичка, синичка и зеленичка.

Преди десетина дни, когато ги видях за последно, със сигурност бяха толкова.

Сега кофите за боклук са невидими с просто око и мога само да гадая дали са още там, или някой ром ги е тафил и си ги е преустроил в лелеян чушкопек.

Ужасът ме блъска още преди да вляза в улицата, на която живея, носеща тържественото име Асенова крепост.

Поне една част от името й отговаря на действителността – крепостта от боклуци е величествена, непревземаема и определено – историческа.

Досега такова изобилие от:

памперси, вестници, торбички с картофени обелки, щайги, превръзки, стъкла, пружини, дюшеци, презервативи, буркани, кофи от латекс, юргани, чифт детски апрески и изкорубените кутии на 2 (два) телевизора

Асенова крепост не е виждала, нема и да види.

За да е по-реалистична и сигурна опасността от биологична зараза, до разпрания дюшек са разпръснати животински тазобедрени стави и челюсти, които на пръв поглед мязат на някогашно щастливо куче.

Разбира се, би могло и да е кон (овца, вълк, мечка, извънземно).

А защо не и човек???

Неохотно паркирам сред цялата тая пищност, тъй като алтернативата е да разглобя колата и да си я занеса вкъщи, а аз такива умения не притежавам.

Главен виновник за това е другарят Генчев, учителят ми по трудово от гимназията, който твърдо настояваше да ме превърне в ýдарен производител на ламаринени свещници, вместо, например, да ме научи как да разглобявам двигатели.

Пътят до входа е дълъг и изпълнен със заплахи от разнообразен характер, достойни най-вече за участниците в кулинарното шоу „Страх“, а единственият ми ориентир за правилната посока е плешивата елхичка, бетонирана в океана от боклуци вече втора седмица.

Украсена е с найлоновите торбички на близкия супермаркет, а на върха й вместо витлеемска звезда, кокетно е кацнал осран памперс, пристигнал с прецизен директен полет от осмия етаж.

Докато вървя, трескаво планирам с какво трябва да се съоръжа на сутринта, за да мога да мина същия път наопаки, и на първо четене се спирам на: лопата, аспирин, фенерче, щеки, ваксина срещу тетанус и устройство за откриване на затрупани под лавини.

А, и фотоапарат.

С него ще увековеча зашеметяващата биологична красота, която взорът и имунитетът ми не могат да поемат наведнъж, а резултата ще изпратя на брат ми, за да му дам нагледен пример защо да не се връща в България.

След това, разбира се, ще трябва и да му отговоря на логичния въпрос „а защо е така“.

И няма да мога.

Единственото, за което ще се сетя, ще е един виц от вече не толкова близкото тоталитарно минало, а именно:

Два глиста – баща и син, се разхождат на припек по една зелена морава. Малкият глист е любознателен и разпитва:

„А, тате, какво е това мекото, зеленото, по което пълзим?“

„Това е тревата, синко“.

„А, тате, какво е това чистото и синьото отгоре и другото, дето хем свети, хем грее?“

Бащата обяснява – „небе, слънце“.

„Хайде, стига си разпитвал, вече е време да се прибираме“, казва след малко бащата.

„Еее, бе, тате, защо сега трябва да се връщаме в оня тъмен, влажен, смрадлив гъз?“.

„Е, как защо! Защото това е нашата Родина!“

Мисля, че ще ме разбере.

Красита