Иде ли?

Обстоятелствени пояснения около 681г.


Никак не му беше лесно на кана.

Това, че от дни насам седеше по цял ден на хълма до мочурливия бряг на голямата мътна река и размишляваше не оправяше положението ни най-малко, напротив...

И при боилите, и при бойците, и при булките им, ежечасно ставаше все по-осезаемо едно подмолно недоволството, не точно от него, опазил го Тангра, но - най-общо казано - от обстоятелствата, но то винаги така започва. И сега първо се заоплакваха от комарите, дето хапели децата, после климата бил нещо кофти, та конете се поболявали, че и тревата не била това, дето трябва да е и изведнъж току виж вече нищо не е наред. А стигне ли се един път дотам, ясно кой е виновен, кана, че кой друг и това е моментът в който обстоятелствата те застигат и ти подлагат крак. Както и да го въртеше и сучеше, нещо трябваше да предприеме и то час по скоро.

Тъй де, обстоятелствата. Те се зададоха изведнъж. Баща му, Тангра да го прости, си отиде от този свят точно навреме, т.е. преди обстоятелствата да го застигнат. Каза няколко думи на синовете си за изпроводяк и склопи очи. Измъкна се стария хитрец, помисли си със завист кана, измъкна се и какво остави? Няколко приказки, дето който и от бойците да питаш, може да ти ги изпее, защото всеки баща ги повтаря на синовете си, като няма какво друго да им остави.

И после стана, както ставаше винаги. Забравили всички бащински съвети и предварителни уговорки всеки тръгна накъдето му скимна. Единия брат, за когото въобще не беше ясно дали наистина му е брат, изведнъж заяви, че който иска може да чака хазарите да дойдат и да му разпорят това-онова, ама той няма такова намерение. След което събра приятелите си заедно с домочадието им и се запиля някъде на запад, потъна зад едни вечно заснежени планини и ни се чу, ни се видя повече.

Още не се бяха успокоили духовете и по-големия му брат почна да си стяга багажа. На въпроса къде е хукнал той само вдигаше рамене и даваше да се разбере, че му е абсолютно все едно къде ще се установи, само точно тука не ще да остава за нищо на света. След време се чу, че се е настанил със своите хора между едни чукари на ръба на империята, плячкосва сегиз-тогиз близките й градове, въобще, живее си живота и хич не го е еня за родата. Канът му беше изпратил вестоносци да го питат какво става с това, дето го бяха мислили едно време. Да направи държава му кажете, гласеше отговора, който му донесоха, да направи, па тогава пак да се обади. Досега всичките я бяха карали без държава, та не беше съвсем ясно брат му дали знаеше въобще за какво говори, а не беше изключено и вестоносците да бяха попрекалили с пиенето, докато са чакали отговора.

Канът мислено махна с ръка. Къде ти държава сред тази тръстика, до тая мътна река, сред рояци от комари, без пътища, без комуникационна мрежа и без връзки със международната общност, това да не ти е Мединат Израел? А пък и от хората му никой нямаше дори бегла представа как се прави такова нещо. Както винаги липсваха кадри. Когато тръгваш последен обираш това, което е останало. Всичките те от една страна бяха едни невероятни готованковци, чакаха на него да се справи някак с обстоятелствата, а от друга страна речеше ли нещо, почваха да се мусят и кусури да му намират. Брат му донякъде беше прав, такива само една държава ги оправяше, но не беше никак ясно откъде трябва да се започне. От империята знаеше, че се назначават някакви министри ли, дипломати ли? Да, ама после, като ревнат всички "искам и аз!", де ще се дене? Пък и какъв ще е този министър, дето един телефон няма, да го изстреляш нанякъде по спешност, или поне да го нахокаш? Ако пък тръгне първо да праща дипломати насам-натам по другите земи наоколо, току виж новата му държава се опразнила за нула време. Ще им се услади на всичките да щъкат по чужбина, да яздят служебни кобили и после за друго не можеш ги хвана. Ха после си ги натиснал малко нещо, ха са поискали политическо убежище я в империята, я другаде. И после като тръгнат да го одумват хронистите, та за демокрацията, та за людските права... тя край няма да има.

Век като век ли беше това, та да прави държава?

Канът изпъна изтръпналия си крак, премести се на другия и го удари на философия:

В дълбока древност някак е било по-лесно. Заплюеш си някое парче ничия земя като твоя, и след като няма кой да те гледа в ръцете, започваш така, както ти скимне. Важното е да се погрижиш да се скалъпят няколко хубави легенди по въпроса. За героите, дошли някъде от равнината например, или отвъд морето. Или слезли (хайде, от мен да мине) от Балкана. И закриляни от боговете основали град. Или завоювали такъв. Или разработили технологията на киселото мляко и хванали монопол за целия континент.

Така ставаше до преди време, размишляваше кана, да, ама сега вече не става така. Няма и да си започнал и чуждите хронисти вече ще са наточили калемите и ще записват ли записват по дебелите книги, още преди да си сколасал да измислиш азбука и да напечаташ първия официоз. После правнуците ще четат историята си от чуждите хроники и ще има да се зверят. Къде се били заселили прадедите? При мътната река? При комарите? Не беше честно.

Ако можеше да се изчака още някой друг век с правенето на държава, пак можеше да стане по-лесно. Направо играчка щеше да си е. Пишеш няколко листа конституция, прочиташ я на международна пресконференция, като същевременно решително се дистанцираш от миналото и когато първата държава те признае искаш подкрепата на ООН-то и МВФ-то, като в замяна обещаваш, да не дърпаш ушите на малцинствата и да не развъждаш големи количества кока на своя земя. Работа за има-няма една седмица, най-много две.

Но сега щеше да е трудно, много трудно. Любезните му братя бяха оставили черната работа на него, да се грижи за историята и имиджа за пред бъдещите поколения. Хак ти е, съвсем се вкисна кана, като си си избрал ранното средновековие да правиш държава! Сега, ако не искаше да останат тука сред комарите, трябваше да се наместят на парче земя между племена по-опаки и от това, дето го предвождаше и после със зъби и нокти ден и нощ да го бранят. Или да се обърне към империята да им даде някакъв пущинак на периферията, срещу десетилетия гранична служба. Разбира се преди това трябваше да я убеди, че е добро момче и с него няма да си имат главоболия. Не че други не го бяха правили преди. Само че в империята имаха малко странно чуство за хумор, и хич не беше ясно накъде щяха да го командироват. Онези твърдоглавите, с хубавите руси невести, които преди него бяха минали мътната река без много да питат, тогава са били десет пъти повече хора от неговите и все пак част от тях империята беше успяла да разсели чак по сушавите ридове край топлото море. Сред тези от тях, които бяха останали край реката, през ден, през два се събираха групи на другия бряг и го питаха, няма ли да прецапа и той. Ще прецапам като му дойде времето, им бе отвърнал достойно. Очевидно все още не им беше ясен що за птица е, той и неговите хора. Но онези, русолявите, бяха кораво племе, смучеха яко и си падаха по сеира и кьотека, пък и владееха доста широк набор от мръснишки номера, които при сгоден случай прилагаха на своите неприятели. Ако се разчуеше, че е тръгнал да моли империята за парцел земя, където да си паркират конете, край, щеше да стане за резил сред тях и другите. Нямаше да го бръснат за слива, чак го втресе при тази мисъл, по-добре още сега да се удави в мътната река.

Вкратце можеше да се каже, че обстоятелствата го бяха обградили отвсякъде – както в пространството така и във времето.

Канът се шляпна по врата и замислено разтри кръвта и размазаното насекомо между пръстите си. Ако останеха още един сезон тука никак не беше ясно кои щяха да го изядат първи – комарите или собствените му хора. Защото те засега си траеха, но не се знаеше докога, а почнеха ли го веднъж, отърване нямаше. И всъщност, държава или не, единствения им път водеше отвъд реката, така че нямаше какво да се маят. Но преминеха ли я веднъж, империята можеше и да поизчака. Не се знаеше ни кога, ни къде ще им пресече пътя, а пък по равнината легионите щяха направо да ги разпердушинят, не беше то работа. То че без бой няма да мине, няма, кой иначе щеше да го уважава, но империята не биваше да се подценява. Най-добре щеше да стане, ако можеше да се завърже някакво малко стълкновение, ей така, проформа колкото да се разчуе поне сред онези русолявите отсреща. Тъй или иначе ще трябва да живеят сред тях, поне да се тачат. Ако пък и един, двама от имперските хронисти драснат някой друг ред – чиста работа, и грижата му за историята отпадаше. Моментът не беше много подходящ, но не беше и чак толкова зле случен. Империята си имаше доста грижи на другия край, едни превъртели идеолози с криви саби напираха от юг и приковаваха цялото внимание на стратезите в столицата. Това, че досега не му бяха пратили профилактично войска насреща показваше, че още не го брояха за сериозен противник. Което от друга страна беше жалко, защото мястото, където сега бяха заседнали за нищо не ставаше, но за една средно малка битка си беше направо идеално.

Значи трябваше да ги докарат тук, питаше се само как, защото дори да разтръбяха навсякъде, че ще правят държава, най-вероятно беше в столицата на първо време да пуснат само някой-друг виц по въпроса и толкоз.

Канът вдигна очи от мътната вода и погледът му се спря на раболепно стоящия на един хвърлей новобранец. Това пале беше най-големия натегач от целия стан, една отвратителна лепка, дето не се отделяше от него, дори когато му се налагаше да се усамоти зад някой храст. Кога ядеше и спеше не беше ясно. Като нищо може да е шпионин на империята, за момент го осени кана, но после отхвърли тази мисъл. Те, имперските тайни служби действаха другояче – обикновено се присламчваха към младото поколение боили и се опитваха отдалече да ги програмират. И неговия първороден по едно време се беше запилял към столицата, откъдето се ширеха странни слухове за страхотни купони в компанията на онова гъзарче Юси, синчето на василевса. Кана не отдаваше голямо значение на такива приятелства. В империята нещата понякога се меняха доста бързо – днеска си шеф, утре те прашат до Херсон без обратен билет, да си починеш на държавни разноски. Когато първородния му се върна, кана първо му дръпна един бой, след което го попита откъде е взел пари, да се развява из столицата. Младия му показа някакъв малък правоъгълен слитък със ситни златни букви. Неговия приятел Юси му го дал, с него се плащало без проблеми навсякъде, но канът много добре знаеше, че всички сметки рано или късно се оправят с твърда монета, затова прибра слитъка. На синчето Юси носа му щеше да бере ядове, както си падаше по лайфа и раздаваше кредитни карти наляво и надясно още преди да са му пораснали мустаци, но това вече не беше негова грижа.

Сега обаче този Юси и неговата компания можеха и да свършат една полезна работа. В главата на кана бавно започна да се оформя един план, за чието осъществяване по изключение не му трябваха ни братята, ни братовчедите и това беше най-голямото му предимство. Първо се почеса зад ухото, след което махна с ръка и новобранецът се затича към него. Я да викнеш сина ми, големия, да дойде при мен, заповяда му кана. Бойчето отпраши към стана.

Първородния му се зададе откъм шатрата на сестра си бавно и достойно. На кого ли чупи стойки, мислено се усмихна кана и го загледа по-внимателно. Наследникът му от няколко дена насам подчертано пазеше поведение, а при сестра си влизаше само, когато му трябваше някоя нова дрешка. Значи пак се готви да обикаля по дискотеките с Юси, си помисли кана, много добре! За къде се стягаш, на купон ли, запита го благо. Момчето, явно олепено, сведе поглед и почна да пристъпва от крак на крак. Кана го остави още малко да се погърчи, после бръкна в наметалото, извади оттам малкия златен слитък и му го подаде. На, каза, да не плащат други за тебе, че то срамота. Синът му отначало не можа да повярва, след това протегна колебливо ръка, но погледът му се изпълни с въпросителни. Няма нищо, леко подхвана канът, багатурът почна миналата седмица да ги фабрикува, имаме вече към десетина копия. На първо време ще дам на боилите, пък после и една по-голяма търговия с тях можем да завъртим. Младия сбърчи недоверчиво нос. Юси каза, че не могат да се копират, отвърна той със самодоволния тон на пубертиращ всезнайко. Млък, сопна му се канът, аз от зелена тиква семе не ща! Какво е това тиква, бе, тате, попита младия. Върви при ония руслолявите да ти обяснят, те по разбират от зеленчук, изръмжа канът. И гледай след седмица да си се върнал, че...

Момчето се затича надолу и се шмугна в шатрата на сестра си, откъдето миг след това се появи с вързоп в ръце, хукна към ливадите, където стояха паркирани конете и след малко изчезна в облак прах. Канът доволно потри ръце. Първородния му след ден-два щеше да стигне столицата и, млад и глупав, какъвто си беше, на минутата щеше да изтропа на всички за аферата с копията. Канът не знаеше точно за колко време мълвата щеше да стигне до тайните служби, ама едно беше ясно като бял ден – някой щеше да се раздвижи и то светкавично. Защото когато ставаше дума за плячкосване или търговия с момичета и трева, империята много-много не се зореше. Едни негови далечни пра роднини половин век се бяха препитавали така по тези земи. Брат му, дето беше се заселил сред планините на югозапад, ги вършеше същите, и какво? Стига да не припарваш до столицата, можеше да минеш метър. Тези неща интересуваха главно хронистите, които пищяха за людските права. Василевсът предпочиташе да си прави оглушки. Но когато работата опираше до пиратски копия и фалшиви кредитни карти вече нямаше шега, кохортите на финансовите щяха да кацнат най-късно след два месеца край мътната река с многото комари. За тази акция щяха да дочуят всички, с други думи, пъблисити-то му беше вързано в кърпа. Канът не се съмняваше, че щяха да клъвнат. Откак неговите деди бяха измислили камуфлажните гробове на Атила, реномето им на фалшификатори беше всеизвестно.

Дотук добре, рече си кана, задвижихме нещата, а ако нещо тръгнеше накриво до един-два дена, имаше кой да прихване младия преди да е стигнал до столицата. С кохортите на финансовите щяха да се справят, боилите така скучаеха, че им беше вече все едно с кого щяха да се бият, само търкал да станеше. Още не беше дошло време да им каже, но пък можеше да се похвали на багатура, каква чудна идея го е осенила. Канът отново махна с ръка на новобранеца.

Багатурът след малко се зададе бавно-бавно, сигурно бе станал от следобедна дрямка. На вид както винаги леко прегърбен, да го духнеш – ще падне, лесно беше да го подцениш, но отвореше ли уста с лекота можеше да те направи на пет номизми.

Как я докара тоя сезон тревата, го попита канът, когато оня седна насреща му. Багатурът, явно очакващ нещо друго, се оживи. Слаба работа, избоботи той, на тоя климат не може даже да изсъхне като хората, не знам за празника какво ще правим. Няма страшно, догодина по това време сме ей там, махна с ръка към отсрещния бряг канът. Багатурът за всеки случай обърна глава и погледна през рамо натам, където пак се бяха събрали група руси левенти и си подаваха един мях от ръка в ръка. Да не си уговорил нещо със столицата, бе, шефе, попита предпазливо той. Как ли не, ухили се канът, ти падаш ли си по граничната служба, щото аз - не. После му разказа за мухата, дето щеше да им пусне до ден два. Ще ги набием здравата, когато дойдат, да им вземем страха. После оттатък реката всички ще ни подкрепят и ще си живеем рахат, няма да смеят да ни пипнат, ама първо трябва да ги понабием. Багатурът се опули от изненада. Легионите ще ни смачкат, бе шефе, изохка той. През тази тръстика оттука даже и на конете не можем да офейкаме. Легионите им сега са на южния фронт, тържествуващо каза канът. Да имат най-много един-два да пратят, а и три да пратят, колко легиона могат да стъпят на този бряг? Ще ги отъркаляме един по един. Вярно, шефе, ама с финансовите афери василевсът се занимава винаги лично, а той по това време си кара уелнеса в Месемврия. Та ако му се наложи да го прекъсне заради нас, ще вземе да дойде с корабите си до тука. И после не ние кохортите, а той нас с неговите стрелци ще натика в мочурището.

Канът се почеса неуверено. Не беше ясно тоя дъртофелник багатурът откъде знаеше план-графика на василевса, това трябваше да се провери, но иначе беше прав. Дойдеха ли на кораби, щяха да им разкажат играта. Подходящото иначе за отбрана място се превръщаше в капан. Така не я беше намислил тази работа, гениалният му план започна да се пропуква по шевовете още преди да беше почнал. Може би щеше да е по добре да прати някого да прихване първородния му още преди да е стигнал столицата и обстоятелствата да станат неуправляеми. Аман от обстоятелства! Ако пътя, дето го бяха били дотук и всичките досегашни премеждия бяха за тоя, дето клати гората... мисли главо, викна си той, мисли, затова си канска! Един комар кацна на лявата му вежда, но той дори не го усети. Погледът му отново обходи мочурището, мътната река и се спря на другия бряг. Свитото му гърло се поотпусна, той дълбоко си пое дъх и забеляза как багатурът внимателно го следи с очи. Ще има да вземаш, дърто, аз не се предавам толкоз лесно, помисли си той, после пое на глас. Абе, тези, русолявите, преди да минат реката, живееха на север, в едни гори с много мочурища, нали? Така е, отвърна багатурът, те ги разбират тези работи по-добре от тебе и мене заедно, ама как ще ги прекараш да участват на наша страна? Щото, като ги гледам, без онова, дето го лочат от тези мехове при тях нищо не върви освен да ни гледат сеира. Хм, пусна превъзходната си усмивка канът, колко ти е останало от миналогодишната трева? Багатурът първо не схвана, но после очите му се изпълниха с неподправено уважение. Виж, за това не се бях сетил, шефе, така може и да ги навиеш. Трябва да има още половин бала, може и малко повече, ей сега ще ида да погледна. Иди, иди, само много-много не дрънкай, да не се разчуе дето не трябва, още преди да му е дошло времето.

Канът се загледа след запътилия се към стана багатур, после се изправи на крака, разкърши се и с бавни и достойни стъпки слезе на брега. Онези оттатък реката явно бяха преполовили мяха и бяха в добро настроение. Единият от тях се изправи, размаха като за покана ръка и го попита, кога най-после ще се накани да прецапа и той. Довечера идвам, викна им приглушено но отчетливо канът. После прокле на ум обстоятелствата, които го докараха да се къпе в този мъток извън сезона. Мамка ви, отсега нататък аз вас, а не вие мен! Имаше там някаква приказка за едни хвърлени зарове, си спомни бегло той, ама забравих как беше. Да де, с какви ли не глупости ти пълнят главата, докато си малък.

Олег Айранов