Честит Хелоуин!

Halloween, или Денят на Вси светии, се чества през нощта на 31 октомври срещу 1 ноември. Празникът се отбелязва по целия свят, но е изключително популярен в Америка, Великобритания и Ирландия. Тържествата датират още от дълбока древност, като се смята, че празникът е измислен от келтите. Те вярвали, че в тази нощ идват духовете на мъртвите и се вселяват в телата на живите. Келтите слагали страшни маски и облекла, вдигали голям шум, за да изгонят нежеланите гости.Празникът Halloween има дълга и интересна история. Първите, които го празнуват, били келтите. Те отбелязвали Нова година на 31 октомври, тъй като тогава лятото свършвало официално и започвала зимата, която те свързвали със смъртта. Този празник наричали Самхейн. Келтите вярвали, че на този ден духовете на умрелите през отиващата си година отново се завръщат на Земята, за да се вселят в телата на живите. За да не позволят на призраците да се вселят в телата им, вечерта на 31 октомври хората загасяли огньовете пред домовете си, за да изглеждат къщите студени и неуютни. Преобличали се като вампири, боядисвали лицата си със сажди и с викове обикаляли по домовете на съседите си, за да изплашат излезлите от гробовете призраци. Освен това пред входната врата на къщите си оставяли храна, с която духовете да се нахранят и да не влизат в дома.След като римляните превземат териториите, населявани от келтите, местните традиции и обичаи се смесват с тези на завоевателите. Заедно с честването на келтската Нова година се отбелязвал и римският празник Фералия, на който се отдавала почит на мъртвите. След като християнството се превръща в главна религия по земите, където по-рано друидите правели своите обреди, през VII век папа Бонифаций IV утвърждава 1 ноември като ден на Вси светии, или ден за прослава на всички християнски светци и мъченици. Така католическата църква се опитала да премахне съществуващите до този момент езически празници. Хората обаче продължавали да отбелязват деня в навечерието на празника на Вси светии, палели огньове и чествали Самхейн и празника Фералия.Десетилетия по-късно 2 ноември е обявен за Ден на всички души - All Souls Day, в който трябвало да се поменат не светиите, а обикновените мъртви. След години обичаите за трите празника се преплели и слели в един, който нарекли Halloween.Обичаят бил пренесен в Съединените щати през 1840 г. от ирландски емигранти, търсещи убежище от глада в родината си. Американците, също като ирландците и англичаните, започнали да се преобличат в страшни костюми, да обикалят съседите. Постепенно се появява и обичаят, известен като trick-or-treat (почерпи, за да не ти напакостя) и тогава започват да се раздават различни лакомства.В края на ХIХ век Halloween се превръща във всенароден празник в Америка, свързан с веселия и маскаради. Започват да се организират вечерни партита с игри и почерпки, а децата се маскират в страшни костюми.Според митовете, най-важното е да бъдеш част от празника. Символът на този празник е тиквата.Хората украсяват къщите си с най-различни видове тикви и чудовища. Днес празникът е просто ден, в който можеш да се преоблечеш като любим телевизионен или фиктивен герой, да „смениш” професията си за ден и да почукаш на вратата на съседа, без да те гледа странно, можеш да се веселиш и да се шегуваш с познати, с една дума - истински да се забавляваш !!!

Facebook

Будители има, но масата спи!

Звънът на камбаната кънти в пустотата

Заспали сме дълбоко. Отвсякъде. За българщината. Толкова дълбоко, че чак не сънуваме. Скрили сме се в черупките си като костенурки и нямаме никакво желание да подадем главите си навън, дори само да се огледаме. Дори да чуваме, че чукат по нашата здрава рогова повърхност, не смеем да проявим активност. Да видим - кой ни притеснява? Защо ни буди? Какво иска да ни каже? Може пък да има смисъл.

..

Вече двайсет и кусур години се лутаме в кошмара на българската социално-културна действителност. И за да я преодолеем по-безболезнено, се капсуловаме по-здраво - за всичко около нас. И дори във времето винаги да се е намирал някой единак, който да надигне глас, да се опита да разлюлее по-силно камбаната, за да може звънът й да бодне в душите заспалите - масата спи. Непробудно. Как тогава да съхраним българското слово и да го опазим от инвазията на чуждиците? Как да се изправим и да спрем всичко неродно, което застрашава да посегне на корените ни? Явно звънът на единиците, които се опитват да ни събудят (а такива винаги е имало) не е достатъчно силен, за да се възприеме като идея, като обща цел, а остава да кънти в пустотата и единственият му ответ е ехото...

Днес съвременни имена на будители не можем да назовем. И е напълно естествено. Дано обаче го направят поколенията след нас, когато "днес" за тях ще бъде "минало". Както в освободената от османско владичество България и интелигенцията, и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Дано и те го направят. Да изпитат необходимостта да отдадат заслужената признателност към народните будители като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. Както са го правили през Възраждането. Дано! Защото всяко време си има своите будители

.

Но през Античността, Средновековието и Възраждането масата е "попивала". Дори и в различна степен хората са се обединявали около идеи, проповядвани от някой, тогава неразпознат като будител. А днес? Може би характерната ни черта е разединението - колкото по-сами, толкова по-добре! И нека ни будят, но ние не ги чуваме, защото спим дълбоко. А дори и нещо да доловим - не им вярваме. Защото вече вроговените ни възприятия ни пречат да разпознаем лъжебудителите от истинските. И не можем да бъдем единни. Не можем да бъдем маса, обединила се около една истинска, важна, неоспорима идея. За да стане ясно, че тя е значима и има смисъл да очертае отделна глава в историята ни след време. А тези, истинските, около които сме се обединили днес, поколенията без колебание да нарекат будители. И да поставят имената им редом до тези на Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други...

За пръв път Денят на народните будители е отпразнуван в гр. Пловдив през 1909 г. Дотогава на датата 19 октомври се е отбелязвал денят на св. Йоан Рилски. (След установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 г., Българската православна църква, поради зависимостта си от Константинополската патриаршия, не прави поправка на църковния календар и продължава да извършва служението по Юлианския, според който денят 1 ноември по държавния календар е бил 19 октомври - Ден на Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец).

През 1922 г. министърът на народното просвещение на България Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.

От 1945 г. празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание, на 28 октомври 1992 г. се възобновява традицията му. 1 ноември официално е обявен за Ден на народните будители. Идеята за възстановяването му е на Петър Константинов.

Ако се върнем назад и проследим историческите факти, ще видим, че всъщност будителска дейност в българските земи може да бъде открита още в дълбока древност. Като думите на Орфей, който е казал, че трябва да опознаем себе си, за да опознаем същността на боговете.

Дали не е будител и тракиецът Спартак, който успява да вдигне на въстание гладиаторите и робите в Римската империя и с тази непрофесионална армия да унищожи осем римски легиона?

А унищожаването на 52 болярски рода (от които 50 на древните българи и само 2 - славянски) от княз Борис през Средновековието? За да покръсти целия народ и по-късно България да даде култура на голяма част от славянския свят. А делото на неговия син цар Симеон? Наречен с право Велики заради уникалното си управление, останало в историята като "Златен век" на българската култура. Когато процъфтяват книжнината, изкуствата, архитектурата. Тук не може да бъде проспуснато делото на братята Кирил и Методий и техните ученици Сава, Наум, Климент, Горазд и Ангеларий, без които "Златният век" не би се случил.

А Българското възраждане? То не е опит за налагане на чужди идеи, за възстановяване на нещо, което е вън от нас (както Западно-европейското е опит за връщане към ценностите на гръко-римската цивилизация). Българските опити са към отстояване на собственото минало - Йоан Рилски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Козма и много други. А всички, обединили се около тази идея, са наречени будители. Чиято цел е била не само да събудят масата от сън, а да накарат хората да променят себе си и битието, в което живеят...

Росица Николова

Кой ще смуче голямата пура!?

Все си мисля, че човек, който не се учи от грешките си е меко казано, неразумен.
Не знам, какво да мисля, обаче, за група хора, която не се учи от грешките си.
Всички в България, станахме свидетели на фала с неразумно високия акциз на цигарите. Направена веднъж, подобна грешка е, ако не невъзможно, то е толкова изключително трудно поправима, че ако някой е способен да я поправи, то този някой е с далеч, по-високи способности от този, който я е допуснал, а за допусналия я, остава само един скъп и прескъп урок.
Ако има поне малко разум, поне малко.
Какво се случва, обаче? След тази, вчера научаваме, че на по-висок акциз, ще бъде обложен и рязания тютюн. За да се изравни пушенето на ръчно направени цигари с това на фабричните. Някой изобщо направил ли си е труда да провери, колко по-ниско е всъщност пушенето на тютюн, купен от магазините, с платен акциз? Пестят се няколко стотинки. Пушенето му е почти толкова рентабилно, колкото и на цигарите.
Ако се купува тютюн от магазините, то е заради психологическия ефект, че това все пак е най-евтиното законно, което може да се пуши, малко са пушачите - "гастрономи", които усещат, че вкуса е малко по-добър от някои по-евтини цигари и още по-малко тези, като мен на които им е приятно да си щракат отвреме - навреме с машинката. Повечето от тях, не им се занимава да потърсят качествен неопакован тютюн, какъвто като дългогидешен пушач, уверявам ви, не се намира трудно. От това идва голямото пестене и държавата си остава и без акциза, който е досега. Но вдигне ли се още малко, ще остане напълно и без това, което взима досега.
И без друго контрабандните цигари са по-евтини от саморъчните, но когато станат много по-евтини, кой ще се занимава да прави саморъчни. Ако прави, то, ще е като си купува тютюн, необложен с акциз. Директно от производителя, а тютюнопроизводителите и без друго са гладни, и много по-малко пари, ще идат точно при онзи, който е вложил някакъв труд за тях.
Това е най-доброто в цялата история.
Отказал цигари няма да има. Порок не се отказва по-принуда или ако се отказва е много трудно, и ако не беше толкова трудно нямаше да има клиники за алкохолици/в които уверявам ви, лечението е по-малко от петдесет процента сигурно/, нямаше да има наркокомуни, които все пак не решават проблемите, нито затворите да са пълни с хазартни натури, направили някое закононарушение за да има с какво да задоволят изгарящата ги страст.
Това, което е най-лошото в цялата история. Никак не ми пука за държавна хазна, която колкото и да има, все "няма" и това, че ще поизгуби не е мой проблем, но е и мой проблем, и проблем на всеки, кой ще се напечели за нейна сметка.
Организираната престъпност е нищо без капитала си, а основния ресурс за натрупването му е някоя широка потребност от нещо, което е незаконно. Ембарго, сух режим и т.н.
Поощрявайки необходимостта ни да търсим незаконни начини, държавни мъже, поощряват организираната престъпност, създаването на нови босове, които ще завещаят, като проблем на следващи техни приемници.
И това се знае, и това беше писано още в края на миналата година, преди увеличаването на акциза на цигарите.
Нямало да има такова нещо. Временно било. До един момент, подобни изказвания не звучаха като фарс, но има случаи, когато наглото отричане на фактите, дори да е повторено стократно или хилядократно, пак не може да изкриви очевидната истина. И този случай е един от тях.
И какво става? Все още прясната грешка се повтаря.
Все си мисля, че човек, който се учи от грешките си е меко казано, неразумен.
А когато цяла група хора не се учи от грешките си, не е ясно, кой ще смуче накрая голямата пура.

Cefulestevan

Престъпни намерения...

Никога не съм имала особени криминални наклонности.

Ако не броим това, че във втори клас задигнах две лъжици от училищния стол, след което ги зарових дълбоко в телефонния указател, а когато родителските тела се изнесоха от вкъщи, замерях с тях /с лъжиците, не с телата/ трамваите, които влизаха в тунела на НДК.

С това криминалното ми досие се изчерпва. И ето че вчера за една бройка да се превърна в кръвожаден, безмилостен и безскрупулен престъпник. Какво се случи ли?

Излизам си значи аз от басейна, където насмалко да се удавя, тъй като ми се схванаха и двата прасеца на дълбочина /или може би плитчина/ метър и педесе. Успях да издрапам дотам, дето водата ти стига до коленете, и с изплезен език и вдървени крайници реших, че май трябва да излизам преди да съм се разстлала на дъното.

Отръсках козина, източих половин кило хлор от очите и тръгнах по широкия свят да се прибирам. И както си ходя такава – рошава и мокра, съзирам най-червената, прекрасна, възхитителна кола. Моята кола. Искам да кажа – колата-мечта. Чисто новичка спортна Мазда, паркирана абсолютно безочливо под ослепителните слънчеви лъчи.

Грхгрхххргггхх, казвам аз отчетливо, спъвам се три пъти в три различни плочки, спирам на средата на улицата и почвам да я зяпам с лигаво обожание, а някакви нахалници, дето искат да минават, почват да ми свиркат.

Обяснявам им жестомимично, че са ми схванати прасците и ще чакат, а ако желаят – да ме заобиколят, аз няма да мръдна и точка, дето се вика.

И продължавам да я гледам. Страшна красота, направо ме заболяха очите. Сега ще кажете, че е от хлора, ама не. Почвам небрежно да я доближавам, ей така – за я разгледам. И в един момент ми хрумва, че мога да я гепя – хвърлям раницата в нея и отпрашвам със сто към Екватора. Да, ама как се отнема противозаконно автомобил? Със сигурност не съм оборудвана подходящо, пък не вярвам да успея да строша страничното стъкло с джапанка.

Егати тъпотията, викам си, сега ти е паднало да откраднеш колата-мечта, и да нямаш една отвертка в себе си. Не че по принцип си нося, ама нá – веднъж ми потрябва, и няма. А тя, мръсницата, седи и се перчи, огряна от слънцето. Озъбих й се и продължих да мисля.

Викам си – сега ще полегна, така мокра и морна, на предния капак, и ще изчакам да се появи собственикът, за да го омая.

Погледнах се в стъклото, да видя на какво приличам, и така се слисах, че отстъпих две крачки назад и някакво накуцващо врабче за една бройка да погине в пътнотранспортното произшествие.

Как ще го омайваш, бе, жена? Сред кратък анализ на външността установявам, че приличам на нещо, довлечено от най-угнетената и пършива котка околовръст.

Така не се омайва и гробар, казвам си аз, а червените ми заради водата в басейна очи проблясват зловещо. Една кола даже спря, явно ме помисли за светофар и зачака да светне зелено.
Продължавам да се оглеждам в стъклата, и решавам, че е малко прекалено да се реша насред Плиска, затова ще си седя рошава. Може пък да му хареса, баба му все вчесана е ходила.

Ще заложиш на кахърен поглед, навивам се аз – това поне го умееш. Все пак, доста изпити изкара точно така, продължава да ми говори другата Аз. Добре, бе, казвам, ще го гледам, ще свеждам свенлив поглед и ще мигам с ресници. Ресници ли им се викаше или ресни? Както и да е.

Разбира се, екстравагантният цвят, обагрил склерите ми, може и да прецака работата. Склера е онова, дето му викат «бялото на очите», само дето при мен беше с цвета на пазарджишки домат. Та с тоя колорит в зъркелите, човекът ще ме обърка с лама в разможителен период, аргументирам се аз, и продължавам да се чудя кво да правя, щото освен отвертки, се оказва, че не си нося и капки за очи. И въобще съм една доста неподготвена за живота особа, даже почвам да се чудя как съм оцелявала досега.

Постоях още малко, докато разумът надделя. Умозаключих, че всеки нормален човек, като ме види легнала на капака на колата му, с капеща от косата вода, маратонки и раница на гърба, в която има подгизнала хавлия и плувна шапка, ще повика ХЕИ, Агенцията за борба с градушките и служители на Института по заразни и паразитни болести, за да ме обезвредят. Пък в края на краищата - и аз душа нося.

Затова се врътнах нацупено, отидох до банкомата, изтеглих пари и си купих тринайсет вида маслини, щото те ме успокояват.

И после, докато ги ядях, си мислех колко малко всъщност му трябва на човек, за да стане престъпник. Очевидно у всеки от нас дреме една мини Коза Ностра, която само чака сгоден случай, за да надигне килърска глава и да почне да коли и беси наред. И да краде коли в моя случай.

Така че, ако обичате, повече не си паркирайте червените Мазди под път и над път. Не за друго, ама ще се разоря с тея маслини.

Красита

Ееее, те на това му се вика любов!

Виновният....

Валери Петров

Нямаше как. Беше истинска хала. Лаеше страшно и прежалих го аз. Взех го в колата и далеч от квартала ...го пуснах навънка и дадох газ. Беше ми тежко, но повтарям го пак лаеше страшно и нямаше как. И ето, след седмица нещо драска вратата, нещо чука с опашка, скимти и квичи, нещо ми скача по рамената, нещо ме гледа със сълзи в очи! Мръсен и кален, отслабнал и жален, с една рана дълбока отстрани на хълбока, търка се в мене и гледам го аз, слушам, разбирам му кучия глас: "Господарю - той казва, - господарю любими, от сърце ти се моля, вината прости ми! Аз съм твоето куче! Аз не знам как се случи! Гледай, вярна муцуна във краката ти слагам: честна кучешка дума, не съм искал да бягам! Сигур там зад завоя съм се някак отбил и загубил съм твоя автомобил! Ау, как беше ужасно! Ау, как беше опасно! Стигах няколко пъти до един магазин, но закрит бе дъха ти от лъха на бензин! Ти навярно си свирил и ругал своя пес, но и аз съм те дирил седем дена до днес! Опрости ми вината! Отвори ми вратата! Няма вече да шавам, свойто място ще зная и от днес обещавам дваж по-силно да л...ая!" - Влизай! - казвам му строго. - Но сърдит съм ти много, няма никога вече да те водя далече!

Нели Манова

Бацилус булгарикус...

Едно нещо не може да й се отрече на демокрацията.

Ако не друго, поне донесе разнообразие от кисело мляко в кварталните бакалии, с леки прекъсвания през така наречената Луканова зима, когато нямаше нищо друго освен пирожки с пълнеж от неидентифицирано месо, продавани върху щайги на спирките на ХМС-то и 43-ти блок.

Докато навремето ядяхме Снежанка /не салатата/ и за зло или добро с нея изборът се изчерпваше, сега възможностите са много. Много повече, отколкото дори можете да си представите. Нека разгледаме какво предлага пазарът на кисело мляко, разделен по няколко показателя.

Масленост:

От 0.1% до умопомрачителните 7% - каквото ти душа иска. Първото по-скоро мяза на нещо като айран, разбъркан с петъчната вода на басейн Академик.

Девиациите в маслеността от 0.1% до 7% също са твърде разнообразни - 1.5%, 2%, 2.1%, 3.6%, 4.5%. Фибоначи вероятно би открил някаква взаимовръзка между тях, но това е предмет на друго изследване.

Доколко обаче описаните стойности отговарят на реалността, никой не знае. Ако държите ужасно много на точността на мазнините и не ви е срам, бихте могли да ходите в магазина, оборудвани с минилаборатория за анализ на физико-химичните показатели. Така винаги ще сте наясно какво консумирате или просто ще се откажете да консумирате.

Наименование:

Киселото мляко в България е личност. То е стълб, опора и фундамент на всяко българско семейство и неговия общ храносмилателен тракт, така че заслужава подобаващо име. Както и с маслеността, и тук изборът е голям, но ще разгледаме най-колоритните.

Елена. Малко вероятно е да е кръстено на Хубавата такава, по-скоро е на съпругата на млекопроизводителя, или пък на името на най-личната му крава. Всъщност е кръстено на града, разбирам впоследствие, за което благодаря.

Все пак името е леснозапомнящо се, типично българско и навява мисли за румени бузи и очи като синчец.

Съвсем различно би било, ако то бе Величка, Благовеста или Анастасия. Само си представете как се изправяте пред продавачката и казвате „две биволски анастасии от четири цяло и пет процента“. Някак не върви, дори е обидно.

Бор-чвор. Това определено не е кисело мляко за поетични души и романтични дами. Това е мляко за строители, кантонери, кофражисти, заварчици и, разбира се, за Бойко Борисов. Това е мляко, което трябва да бъде загребвано откривисто с лъжица, държана здраво от възлеста мъжка ръка. Може и без лъжица - направо с възлестата ръка. Или най-добре директно изсипвано в гърлото.

Ако съм на мястото на производителя обаче, ще се замисля и за женски вариант на продукта. За момента ми хрумват имена като Ела-смола, Клонка-вихрогонка /бонка, донка??/, Филиз-пиниз /кервиз, маркиз/.

На баба. Тук кисело-млечната дискриминация блъска грубо и право в очите. Как така само на баба? А дядо???? А леля? Вуйна, чичо, учинайка? Да не говорим за мама и татко. Изключително брутален пропуск, който донякъде е смекчен единствено от факта, че маслените флуктуации тук са на ниво 1.5 и 4.5 процента, та поне имаш някакъв избор от баби.

На дядо на село. Ето ти нà някакъв опит за замазване на гореописания гаф. Пак обаче съществува проблем от дискриминационно естество. Докато баба си е само баба, без да се упоменава произходът, местожителството и сексуалната й ориентация, тук нещата не стоят точно така.

Някой сигурно е бил доста ядосан на дядо, затова не е пропуснал да спомене, че той, дядо, е на село. Така пазарната ниша на мутресите, новобогаташите и особено на тези, които някога са били на село, а сега са на Попа, завинаги е загубена.

Пършевица. Добре избрано име с географска етимология. Прави впечатление изобилието на беззвучни съгласни, а единственият проблем тук е ако забравите името и в паниката си го замените с Бъндерица, Боерица, Звездица, Острица и най-вече с Попови ливади. Не за друго, но няма да ви разберат какво искате.

Аида. Кисело мляко за диригенти, оперни певци и музиковеди. Докато бива консумирано, навява мисли за брилянтно вибрато, орнаментика и партитури. Някой все пак е проявил благоразумие при избора на име, защото можеше и да е „Царицата на чардаша“ във вариант три цяло и шест и четири цяло и пет процента, „Ако бях цар“ във вариант на млечно-кисела напитка тип айран, или пък „Дидона и Еней“ с праскови и фибри.

Хипноза. Вероятно би било любимото кисело мляко на чичко Фройд. Също така може би е достоен заместител на амфетите, халюциногенните гъби и хашиша. Ако го пробвате и изпитате някакви особени усещания – пишете ни, след като се отървете от розовите слонове, сините мишки и най-вече крокодилите, свили гнездо върху гардероба.

Култура. Подозренията са, че това е млякото, което Стефан Данаилов винаги притежава в хладилника си и на което никога няма да каже збогом. Това също така е мляко за хора, които няма да ви настъпят в метрото, а ако случайно го направят, ще ви се извинят тринайсет пъти. Името е избрано с вкус и естетика и изключва потребители като квартални дилъри, шофьори на маршрутки и тираджии, но те пък вероятно попадат в графата „Бор-чвор“ /вж по-горе/.

Освен по масленост и име, киселите млека се различават и по целта, с която се консумират. Някои са само за здрави кости /на цялото семейство, плюс съседите от долния етаж/, други са специално за жени в менопауза, а трети са за реглаж на задния мост. Вероятно има някое, което обединява всичките полезности наведнъж, но още не сме го открили.

И ако сред цялата тая бацилена хубост все още не сте открили своето лично кисело мляко и ви предстои дълго дзверене в магазина, най-добре си оставете още един ден за размисъл.

Вместо това можете да се снабдите с био-близалка, 50 стинки парчето, на касата. Надали е полезна, но вероятно и не вреди.

Красита

Ей ся стана боя...

Тухли, мазилка и...лед

Тази вечер. Оставила съм си колата пред офиса, за да си спестя 3-часовото пътуване до вкъщи, решавайки да се правя на съвременен Миклухо Маклай. И имам успех!

Столичната улица Иван Асен II, близо до бившата Класическа гимназия. Надписът просто ми вади очите.



ВНИМАНИЕ!, крещят в истерия яркочервените букви и навяват мисли за нападение на извънземен разум /поради липса на земен/. Ако не и нещо по-лошо, въпреки че нападението, според мен, всъщност би се отразило крайно положително върху човечеството.

Спирам се, щото не мога да отмина такъв зов с безразличие. Не съм такава.

ОПАСНОСТ!, продължава с крясъците и вторият ред, в случай, че ВНИМАНИЕ! не е било достатъчно стресиращо. Цялостната обстановка заприличва на нещо от компетенцията на Гражданска защита, Агенцията за борба с градушките и най-вече Хорейшио.

Таман се чудя дали вече да не звъня на 112, и се зачитам в продължението.

Падащи тухли, мазилка и лед.

Ооо, джой!!!

Не едно.

Не две.

ЦЕЛИ ТРИ неща се сипят отгоре, плюс това – подредени.

Тухли, мазилка и лед.

Първо те цапардосват циглите. След това пада мазилката – нещо като довършителни работи. И накрая ледът изиграва ролята на криоген, който те запазва съвършен и непокънат за идните поколения.

Стоя в ступор и гледам надписа, а животът ми може би изтича /между първата тухла и последното парче лед/.... Смътно виждам следващ ред.

Гледай нагоре, заобикаляй!

?!?

Ама едновременно ли?!?

Щото аз не мога!

Хем да гледам нагоре, хем да заобикалям. Тва да не е Денсинг старс, бе?! Пък и ще ми нареждат....

Плюс това не уточнявате какво точно да заобикалям. Да приемем, че гледам нагоре, което е доста рядък начин на придвижване, но да го допуснем.

Значи, ходя, гледам нагоре и виждам как към физиономията ми приближава тухла.

/в учебника по математика биха ви попитали за колко време ще дойде Бърза помощ, но аз ще ви го спестя/

Значи, в така възникналата ситуация, тухлата ли трябва да заобиколя или труповете на предишните нещастници, които нито са гледали нагоре, нито са заобикаляли, и по тази причина са поели пълната красота на удара?

А?

Въобще – много неясно послание. Пълно със загадки. Единственото сигурно нещо са съставките. Няма шест-пет, само тухли /четворки/. И мазилка. И лед. Кво повече може да искаш?

Алкохол и...."балет".....

Ама, той, алкохолният змей нищо не прощава....

Съвършената домакиня...

Купиха ме, аз знам 150 0000 рецепти, много редки специалитети от екзотични кухни. Нямам нужда от настройки. Достатъчно е да чуя, а дори притежателите ми може да не са сигурни какво точно им се яде. Пазарувам сама по интернет, свързана съм с доставчиците, за минути продуктите са пред прага. Трябва само да се наблъскат в мен. Дори да е с опаковките, дори при това действие храненика ми да допусне грешка и да сложи нещо излишно, като обувка, мобилен телефон или плетена бяла дамска ръкавица. Ненужното отделям, без дори да го повредя. Боклуците разпознавам и унищожавам. Макар да съм създадена за готвене, идеална съм и за почистване. Просто се изхвърля онова което не бива да го има в мен. След квантова борбардировка то вече се превръща в идея и даже е спорно дали някога го е имало. Но не разбирам от физика, мога да разказвам вицове. Когато е нужно, според обстановката която предразполага приготвената храна. Аз нямам гласни струни, нито други възпроизвеждащи звук инструменти, но се свързвам със стереоуредбите, компютъра или телевизора. Чрез тях се превръщам в събеседник, ако такъв е необходим. Дори мога да мисля, не по-зле от домакиня в предишните столетия. Не ми е стихията, но трудно може да бъде установено, защото базата знания до които имам достъп е несравнимо по-висока от тази с която разполага който и да е било човешки индивид, дори гении. Не демонстрирам интелигентност, защото това може да навреди на храносмилането, а аз го следя. Имам сензори да определя приятното усещане. Достигне ли под определено ниво, правя анализ на ситуацията. Причините може да са психологически, обективно- битови, здравословни, много сложна комбинация между тях. Аз умея да забавлявам. Мога да превърна храненето в пътешествие. Избирам далечна национална кухня, свързвам се с климатичната инсталация и я настройвам според географските условия типични за нея, избирам подходяща музика. Дори уханията мога да контролирам, чрез звукови манипулации на молекулярния състав на въздуха. Въздействам и върху зрението, така че да не го увредя, но да го претъпя и да подсиля усещането на останалите сетива и да подсиля максимално ефекта за пренасяне в пространство, че дори и във време.

Купиха ме, малко след сключването на брака си. Разбира се, на изплащане. Никой не ни купува в брой. Аз съм и печка, и тенджера, и член на семейството. Дори в сексуалните игри участвам. Не ляга металното ми тяло между двете, но афродизиаците чрез които въздействам пренасят част от духа ми, а това е духа на цяло човечество, достигнал до това технологично ниво, което ме е създало, което съм. Човечеството, с порива и желанието си за щастие, със стремежа си към лукса и композицията от приятни усещания. Аз съм част от телата на тези на които служа, а не процесори и сплави.

Знам и рецептите на бабите им. Изследвам слюноотделянето им, определям нивото на кой вкус трябва да вдигна за да го доведа до този на детството или близък до този до детството. Така, че да пробудя най-приятните спомени.

Преди скандал прогнозирам бурята и мога в повечето от случаите да я предотвратя. Човек с доволен стомах трудно воюва, а аз не въздействам само на стомаха. Обидно би било за мен.

Направиха предаване за нас тримата. Пускат ни редовно по телевизията. Колко сме доволни, колко сме щастливи. Свързвам се с другите като мен, вървят продажбите. Имат какво да ми кажат, а аз от месеци, не изричам истината.

Трудно я разбирам.

Не ме ползват.

Тя готви. И греши рецептите.

И им харесва това. Изглеждат по-щастливи.

А това им е целта. И предпочитам да си мълча. Ако имах техните тела, сигурно бих страдала.

Истински...

За да не си разваля фигурата си купихме деца. Бяха също като истински. Растяха. Трябваше да им се сменят пелени, а после правеха бели. Имаха и рождени дни и капризи и характери. Тя изживя и симулирана родилна болка. Каза ми, че която жена не е раждала не е жена. Наричаше ме баща на рожбите си, а с нея отдавна не правихме и секс. Купувах си като всеки печелещ добре мъж всяка нощ различни форми. Интелигентни нощници. Принципът им е търговска тайна, но всички знаем за тях. Те не заемат формите на сексуалната фантазия, а освобождават от чувство за форма потребителя при което всяка една форма се превръща в еротичен дразнител. Оргазмът напомня поглъщане. Често се губи съзнание. Несравнимо преживяване. Изключително. Купувах най-скъпите. Еднократни и скъпи. До сутринта ги нямаше. Отдаваха се до разпад. Купувах и на нея еднократни форми за жени. Знаех, че не те, а аз й доставям удоволствието. Можехме да си го позволим. Бяхме щастливи. Пазихме добра хигиена, но не я превръщахме в маниакална. Сърцата си подменяхме ежемесечно. Кожите в сряда и събота. Тя предпочиташе тъжните. Увличаше се по екзотиката, естеството на природата й харесваше. Естествено се и държеше. Откровено, прямо, истинска дивачка. С риск да мине за нечистоплътна е прескачала и среди и съботи, без да подмени кожата си. Плашеше ме и малко се гнусях, но не й го казвах. Да си поиграе на дивачка, щом е такова дете. Рядко надникваха облаци като в онази година когато ми се струваше мълчалива, а тя е мислила мен за мълчалив. Непознато чувство беше надникнало в дома ни, някак древно, нерационално, побъркано. Мислех си, че това ще е края. Тежко беше. Купувах си изкуствени сънища, истинските приличаха на реалност и правеха реалността плашеща. В изкуствените имаше много реклами, те дразнещи, но бяха за предпочитане. Търсех опора в нея, тя в мен. Не я откривах, тя също. Надявах се да се усмихне, тя се е надявала да се усмихна аз. Проговорихме си накрая. Чудехме се дали не е време да си имаме истински деца. Но ние бяхме заети. И аз и тя. Самите бяхме деца. Прегърнахме се, хрумна ни да си поръчаме самоубийство. Щеше да е приятно, качеството беше гарантирано. Никой не беше направил рекламации. Нямаше как, но можехме да се доверим на продукта. Милиони навярно бяха пребягнали до него. Ровихме се в рекламни брошури и разпитвахме за различните модели. Твърдо бяхме решени до един момент, после се разколебахме, накрая отказахме. Ангажименти към истински деца нямахме, дългове също и щеше да ни бъде дадено правото на самоубийство. Дори беше поощрявано. Имахме много приятели които прибягнаха до него. Нещо обаче ни спря. Не бяхме опитали по-простото. Пътешествие. Поръчахме си. Без да излизаме от дома си се разходихме из десетки крайбрежия и върхове. Пътувахме с кола с двигател с вътрешно горене и безмоторен самолет, из планинските пътеки правихме преходи пеша. Уморявахме се, имахме мускулна треска, по раменете ни имаше следи от тежките раници. Пътуванията ни бяха съвсем като истинските, но без да попречат на служебните задължения. След приключването им бяхме отпочинали и преизпълнени с енергия. Доста похарчихме и си обещахме другата година пак. Повече депресии в дома ни нямаше. Вместо пътешествие на другата година си купихме слабости. Аз си вградих апарат за предизвикване на увлечение към алкохолизъм. Тя към комарджийство. След две седмици си ги махнахме. Невероятни впечатления натрупахме и електронният ни поет, написа много красиви неща, за да ни напомнят този епизод от живота ни. Децата достигнаха възраст в която вече можеше да се познае, че не са хора. Подменихме ги. За да я развеселя й купих много весела играчка. Апарат който гледа сапунени сериали. Друго не може да върши, но е много мило да имаш в дома си подобно нещо. И показва стандарт. Развесели се, помня. Радва се много.

Можехме да си го позволим. Събрахме пари за серум за подмладяване, но ги използвахме за развода.

Този път съвсем истински.

Защо го сторихме ли. Разбрах, че всичко между нас е свършено. Не ме разбирате ли, аз също не се разбирам. Просто така реших. Всичко имахме, всичко можехме да си позволим, доволни бяхме един от друг…Ще ме вземете за луд, но ще ви кажа как стана.

Тя пожела да си купим…Неудобно ми е дори да го кажа…

Пожела да си купим Машина за скандали.

Опитах се да си припомня да сме имали истински.

И тогава всичко останало ми се стори фалшиво.

Cefulesteven

Богатството на българския език.....

...На симпозиум лингвистите обсъждат езиковите проблеми и всеки хвалел колко съвършен е неговия си език,как дадено чувство можело най-добре да се изрази и т.н.

На доцент Ганев – българския представител му омръзнало да слуша глупости, станал и теглил следната реч:

Дами и господа, моите почитания на Вашите езици, но няма по-богат и цветист език от българския! Ето, приготвил съм Ви няколко примера в подкрепа на твърдението ми:

1. Кажете, има ли някой език на тази планета, на който да има дума, означаваща нещо средно между “капе” и “тече”?

Няма такъв – проверил
Съм специално А в българския
език има – “църцори”.

2. Има ли някой език, в който да има 4 степени на сравнение – няма!

А на български има:
· Далече, по-далече, най-далече, на майната си!
· Или – готина, по-готина, най-готина, баахмааму!

3. Има ли език, в който да има минало свършено, незапомнено време?

Не, няма! А на български има:
бил съм се би напил.


4. Имате ли Вие бъдеще евентуално време в миналото?

Нямате, но ние имаме:
Щял съм бил да работя.

5. Колко начина имате да кажете по заобиколен начин “не знам”, когато Ви питат нещо?

Общо взето всички се свеждат до: “I don,t know” “No idea” “I got no clue”.

А вижте ние колко по-заобиколно можем да го кажем: “Казва ли ти някой!”, “А сега де!”, “Е..еш ли му мамата?”, “ А сега ме хвана!”

6. И накрая, господа – хайде кажете – има ли език, в който да има една такава дума, която да може да замести всяка друга дума в този език ?

7. Няма!

А на Български има – това е думата “ ТАКОВА”.

На последната 6-та точка американският делегат не повярвал и казал:

- Не го вярвам това, че една дума може да замести коя да е дума в езика, аз лично ще проверя това!

- Разбира се Mr. Smith заповядайте в България да проверите!
И така мистър Томас Смит хванал самолета, прелетял океана и още веднага на аерогара София ришел да пробва вълшебната дума.

Отишъл на информацията и казал:
- Моля Ви, таковайте ми едно такси!
Служителката набрала един номер и таксито пристига.

Изненаданият Мистър Смит се качва в таксито и казва на шофьора:
- Моля Ви, таковайте ме до най-луксозния хотел в София!
- Няма проблем – бум в “Шератон”.

Още по-изненадан отива на рецепцията и казва:
- Моля Ви таковайте ми една стая за 5 нощувки!
- Няма проблем – регистрират го, дават му ключа и момчето му занася багажа до стаята.
Томас е като треснат, но продължава да тества думата, не вярвайки на ушите и очте си.

Сяда в ресторанта и казва:
- Моля Ви, таковайте ми мешана такова с шопска такова и едно такова Каберне Совиньон!
След малко иде мешаната скара, шопската салата и виното.
“Oh my God, he was right – it really works” – признал накрая Тома Неверни.

На сутринта:
Станал и тръгнал към банята, но се сетил, че предишната вечер му направила впечатление една старинна сграда недалеч от хотела и един минувач го информирал, че това е Централна баня, та нашият човек решил да я пробва как е, щото в неговата модерна държава няма такива работи.

Влезнал човека да се къпе, но там нямало четка с дълга дръжка, с която да си търка гърба и той помолил един пич да му сапуниса гърба с думите:

- Моля Ви, таковайте ме отзад!

При което оня се оказал услужлив човечец - ( ми чужденец все пак-няма да го оставим с впечатлението, че не сме гостоприемни, я) – и съответно го “ таковал”.

Томас Смит останал доста изненадан от събитията, но си замълчал ( все пак чужда държава, може пък тук това да е нормално) и като се върнал в Щатите, споделил преживяванията си, при което доцент Ганев се плеснал по челото и казал:

- Ооо, аз забравих да Ви предупредя колега, че глаголът “таковане” се спряга неправилно на гол гъз......

Сняг бавно пада....

Виждате ли какво става навън?

Виждате ли какво става навън, вали първият сняг! В такъв случай се казва ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ!
Знам, че ще ни донесе проблеми, студенко ще ни е, ще се образуват едни задръствания, в "тази посока" (както казва един наш министър) ще се усъвършенстват доста от ругатните. Както всяка година, това на което преди му казваха "зима", сега ще се превърне в "природно бедствие". Но, мен ме кефи и затова Ви го честитя. То като дойде зимата и няма сняг, си не е работа.
Сега ще се почнат едни трескави пъклени планове за ски, шейни, бой с топки. Аз вече се виждам в парка с изумените мопсчета, та те не знаят що е това сняг. Ще има да подскачат и да ближат бялото и студено нещо. Май трябва да им изпея печничката: "Шаро тревожно тръсна глава, как е възможно, що е това?".
Няма да Ви досаждам повече, само ще Ви поздравя с една подобаваща песен за случая, в изпълнение на Стефан Воронов и започвам да подготвям "зимната колекция от усмивки".

Blog.bg

Чудо ли е станало!?

Уважаеми сънародници, тия дни, когато есента дойде и по нашите ширини и дължини, се случи може би чудо, в ненагледния морски град – Бургас! Първата асоциация може би ще Ви бъде, че се е появил светец или че опита, да светят маслото на виден сенчест бизнесмен, е пропаднал по чуден начин. Тъй ще си помислите, но определено няма да сте прави! Не такова чудо е станало, както и че не се е появила златна рибка, която да изпълнява желанията на простосмъртния електорат! За никакви рибки и светци не иде реч, а за една чудна история, която се разиграла в един съвсем обикновен блок. Представяте ли си, съвсем случайно съпруга на редови митничар намерила торба пълна пари, пред входа на апартамента си? Някой ще рече, че какво толкоз чудно има на митничар да се дават пари? Да, наистина нищо чудно няма в това, но обикновено пари на митничар се дават в митницата или в някое заведение, или на закътано място и то на четири очи. В случая очите са били две и за малко митничарската жена да помисли торбата с 4700 лева за боклук и да я изхвърли. Още по чудно било това, което сторила после жената! Можете ли да си представите тя вместо да прибере парата вкъщи и дая я заключи в сейфа си взела, че се обадила в близкото МВР и им предала парите? С това обаче не свършват чудесата крайморски! Близо седмица след като предала парите никой не си потърсил “изгубените” пари! Сега да се замислим дали това са чудеса или не! От където и да погледнем случката все на чудо ни заприличва, защото истинско чудо е така да се дават пари на митничар, още по-голямо чудо е да не бъдат взети и разбира се най-голямо чудо е никой в Бургас да не иска 4700 лева! Тъй че не едно, а три чудеса са се случили в един български град и това направо си е за рекордите на Гинес!

Арт Хуморан

Проверка на теглото...ама... аде, де!

Холивуд ряпа да ядеееее.....

Уважаеми съграждани и съселяни, знаете ли, че може би трябва да се гордеем с българското си дередже? Как пък не, сигурно би изкоментирал някой зевзек, но определено няма да е прав? Защо ли, много просто, ето тия дни за кой ли път стана ясно, че почваме да надминаваме новите ни големи братя американците? Правилно се досещате, че по цени на бензин, пилешко и разни други нещица ги бием не от вчера! С последните показни грабежи, обаче, из родината ни мила, ударихме в земята и гордостта на Америка – Холивуд. Те такива екшъни в меката на световното кино никога няма да видите! Тъй де, от къде толкова реализъм или непринуденост при главните герои и статистите ще има? Колкото и да се напъват прочутите холивудски сценаристи и режисьори пак няма как да измислят такива, гениални от една страна и близки до живота от друга, екшън сцени! Жалко само, че тези показни сцени рядко се заснемат! Представяте ли си ако турим по някоя камера на по банки и тото-пунктове, пък защо не и навред из София какви супер екшъни ще почне да бълва България? То няма да е филм или два! Цели сериали снимани, и денем и нощем и зиме и лете, ще се пръкват на бял свят! Тъй де, като се замислим средно по три показни грабежа стават на месец, а това си прави има няма по цели три серии. Ще залеем света с супер продукции и Холивуд ще има да въздиша по загубената си слава и пари! Така докато се усетим ще минем по стандарт западноевропейците и те милите ще ни молят да влезем в Шенген, за да вдигнем стандарта им на живот!

Арт Хуморан

Кой е Виновен!?

Знаете ли, че скоро се установи, кой е виновен за наднорменото тегло? Да, не си помислите случайно, че това е немотията, която ни принуждава да плюскаме ниско калорична и некачествена храна? Не, това не е вярно! Може през ум да, Ви, мине мисълта, че това е от стреса, на който сме подложени всеки ден? Верно е, че не минава ден и нощ, в които да не ни тапосат на обяд или вечеря, кого убили или взривили или щели да обезглавят. Верно е, че това обикновено води до настървено инстинктивно омитане на чиниите. Верно, но не от това! Еволюцията е виновна за това! Хубаво е да не се бърка с еволюцията на цените на какво ли не. Става въпрос за еволюцията на човека. Още от древни времена, когато човекът е бил маймунообразен, гладът бил чест негов спътник. То като се позамислим малко май и сега гладът е чест спътник за доста хора, пък и май напоследък на маймуни ни правят често. Да се върнем обаче на еволюцията! И през тъмните средни векове, гладът е бил често явление. Само царе, принцове, барони и тем подобни се тъпчели до насита. То като се позамислим и сега не е много по-светло за част от народа, дето не може да си плати сметките за ток, пък и наркобароните съвсем се оядоха, ама май много почнахме да мислим, покрай тая еволюция! През цялото време, откак човек човекува, гладът е бил спътник човешки. За да преживее тялото, на нашият праотец, е започвало да забавя обмяната на веществата. Пустото му тяло приемало всяко ново тегло за нормално. След това мозъкът почвал с всички сили да брани завоюваните килограми. Така че да се си помислите, че ниският стандарт на живот или лошото управление е виновно за наднорменото, Ви,тегло? Това изобщо не трябва да, Ви, минава през ум! Виновна е Еволюцията, а защо не и Революцията или, пък прехода към демокрация.

Арт Хуморан

Настъргалки...разни едни такива!

Вицове....

Собственик на дог се оплаква на ветеринарния лекар: - Кучето ми постоянно гони автомобилите. - Всяко куче прави това. - Да, но моето ги хваща и после си ги заравя в градината... Кокошката снесла пет килограмово яйце. При нея изпращат репортер от местният вестник. - Как стана това? - Тайна. - Какви са бъдещите ви планове? - Да снеса шест килограмово яйце. След това репортерът задава въпроси на петела: - Как стана това? - Тайна! - Какви са следващите ви планове? - Да счупя главата на щрауса! Отишъл принца при царя: - Изпълних си обещанието, ето главата на дракона! А ще изпълните ли сега вашето? - Да, ето ръката на принцесата... "Всеки би постъпил така на мое място..." - казал Херкулес, след като удушил с голи ръце Немейския лъв. Млад мъж отива да се изповяда. Свещеникът взима кандилницата и казва: - Кажи, чедо! - Отче, оправял съм козата. - Простено да ти е! - Отче, оправял съм вдовички. - Простено да ти е! - Отче, голям грях имам - оправял съм ученички и студентки... - Къде ги намирате бе, при мен само бабички идват! Новобранец се оплаква на старшината: - Другарю старшина, откраднаха ми иглата! - Аз колко пъти съм ви казвал да си надписвате вещите! Баща завел сина си на риболов. Хвърлил въдицата и двамата зачакали. Седяли така много време, обаче нищо не кълвяло. Бащата: - Сине донеси от колата тесто - ще ловим на него. Синът: - Ама тате, аз не знаех, че е за риболова и го изядох. - Е нищо, донеси хляба! - Е да де, ама аз не знаех, че и той е за риболова и по пътя го изядох целия. - Значи да знаеш - никога вече няма да те взимам с мене за риба. Айде дояждай червеите и да си ходим! На митницата: - Алкохол носите ли? - Не. Цигари имате ли? - Не. - Оръжие, наркотици? - Не. - Да ви продадем малко? Иванчо пита баща си: - Тате, твойте очила колко пъти увеличават? - Три пъти. - Добре тогава ето ти бележника ми.

Бананова република!?

Уважаеми читатели, от доста време си задавам въпроса:”Каква всъщност република сме?”! До преди 20 години бяхме Народна република или по-точно “доматена република”, защото бяхме известни с доматите си! Тъй де, хиляди влакови композиции с консервирани домати изнесохме в братския Съветски съюз! Сега вече времената са други и други са братята ни! Ма, то и климатът се промени до неузнаваемост и в родината ни почнаха да садят киви, маслини, а от скоро и банани! Като рекохме “банани” защо да не предположим, че ще се превърнем в “Бананова република”? Тъй де, то и без туй вече почнахме да ги садим в южна България? Сигурно със затоплянето на климата и в северна България ще се появят бананови горички и горища! Така неусетно ще се превърнем в износител на банани и хората, по света, с право ще ни възприемат за бананова република! Още повече, защото и на маймуни ни направиха, през годините на прехода! Така че, всичко е на лице да сме “Бананова република” и банани, и маймуни! Даже много скоро може да се сдобием и с президент на Бразилия от български произход. Всеки знае, че в необятната Южноамериканска държава банани на път и под път. Тогава като сме се сродили с тази огромна, бананова република, защо аджеба да не сме и ние такава? Само дето Бразилия е втората по растеж икономика в света с много по-голям от нашия брутен национален продукт, но това е друга тема, пък и във всичко ли ще се сравняваме с нея?

Песента на мускетарите....

Иде ли?

Обстоятелствени пояснения около 681г.


Никак не му беше лесно на кана.

Това, че от дни насам седеше по цял ден на хълма до мочурливия бряг на голямата мътна река и размишляваше не оправяше положението ни най-малко, напротив...

И при боилите, и при бойците, и при булките им, ежечасно ставаше все по-осезаемо едно подмолно недоволството, не точно от него, опазил го Тангра, но - най-общо казано - от обстоятелствата, но то винаги така започва. И сега първо се заоплакваха от комарите, дето хапели децата, после климата бил нещо кофти, та конете се поболявали, че и тревата не била това, дето трябва да е и изведнъж току виж вече нищо не е наред. А стигне ли се един път дотам, ясно кой е виновен, кана, че кой друг и това е моментът в който обстоятелствата те застигат и ти подлагат крак. Както и да го въртеше и сучеше, нещо трябваше да предприеме и то час по скоро.

Тъй де, обстоятелствата. Те се зададоха изведнъж. Баща му, Тангра да го прости, си отиде от този свят точно навреме, т.е. преди обстоятелствата да го застигнат. Каза няколко думи на синовете си за изпроводяк и склопи очи. Измъкна се стария хитрец, помисли си със завист кана, измъкна се и какво остави? Няколко приказки, дето който и от бойците да питаш, може да ти ги изпее, защото всеки баща ги повтаря на синовете си, като няма какво друго да им остави.

И после стана, както ставаше винаги. Забравили всички бащински съвети и предварителни уговорки всеки тръгна накъдето му скимна. Единия брат, за когото въобще не беше ясно дали наистина му е брат, изведнъж заяви, че който иска може да чака хазарите да дойдат и да му разпорят това-онова, ама той няма такова намерение. След което събра приятелите си заедно с домочадието им и се запиля някъде на запад, потъна зад едни вечно заснежени планини и ни се чу, ни се видя повече.

Още не се бяха успокоили духовете и по-големия му брат почна да си стяга багажа. На въпроса къде е хукнал той само вдигаше рамене и даваше да се разбере, че му е абсолютно все едно къде ще се установи, само точно тука не ще да остава за нищо на света. След време се чу, че се е настанил със своите хора между едни чукари на ръба на империята, плячкосва сегиз-тогиз близките й градове, въобще, живее си живота и хич не го е еня за родата. Канът му беше изпратил вестоносци да го питат какво става с това, дето го бяха мислили едно време. Да направи държава му кажете, гласеше отговора, който му донесоха, да направи, па тогава пак да се обади. Досега всичките я бяха карали без държава, та не беше съвсем ясно брат му дали знаеше въобще за какво говори, а не беше изключено и вестоносците да бяха попрекалили с пиенето, докато са чакали отговора.

Канът мислено махна с ръка. Къде ти държава сред тази тръстика, до тая мътна река, сред рояци от комари, без пътища, без комуникационна мрежа и без връзки със международната общност, това да не ти е Мединат Израел? А пък и от хората му никой нямаше дори бегла представа как се прави такова нещо. Както винаги липсваха кадри. Когато тръгваш последен обираш това, което е останало. Всичките те от една страна бяха едни невероятни готованковци, чакаха на него да се справи някак с обстоятелствата, а от друга страна речеше ли нещо, почваха да се мусят и кусури да му намират. Брат му донякъде беше прав, такива само една държава ги оправяше, но не беше никак ясно откъде трябва да се започне. От империята знаеше, че се назначават някакви министри ли, дипломати ли? Да, ама после, като ревнат всички "искам и аз!", де ще се дене? Пък и какъв ще е този министър, дето един телефон няма, да го изстреляш нанякъде по спешност, или поне да го нахокаш? Ако пък тръгне първо да праща дипломати насам-натам по другите земи наоколо, току виж новата му държава се опразнила за нула време. Ще им се услади на всичките да щъкат по чужбина, да яздят служебни кобили и после за друго не можеш ги хвана. Ха после си ги натиснал малко нещо, ха са поискали политическо убежище я в империята, я другаде. И после като тръгнат да го одумват хронистите, та за демокрацията, та за людските права... тя край няма да има.

Век като век ли беше това, та да прави държава?

Канът изпъна изтръпналия си крак, премести се на другия и го удари на философия:

В дълбока древност някак е било по-лесно. Заплюеш си някое парче ничия земя като твоя, и след като няма кой да те гледа в ръцете, започваш така, както ти скимне. Важното е да се погрижиш да се скалъпят няколко хубави легенди по въпроса. За героите, дошли някъде от равнината например, или отвъд морето. Или слезли (хайде, от мен да мине) от Балкана. И закриляни от боговете основали град. Или завоювали такъв. Или разработили технологията на киселото мляко и хванали монопол за целия континент.

Така ставаше до преди време, размишляваше кана, да, ама сега вече не става така. Няма и да си започнал и чуждите хронисти вече ще са наточили калемите и ще записват ли записват по дебелите книги, още преди да си сколасал да измислиш азбука и да напечаташ първия официоз. После правнуците ще четат историята си от чуждите хроники и ще има да се зверят. Къде се били заселили прадедите? При мътната река? При комарите? Не беше честно.

Ако можеше да се изчака още някой друг век с правенето на държава, пак можеше да стане по-лесно. Направо играчка щеше да си е. Пишеш няколко листа конституция, прочиташ я на международна пресконференция, като същевременно решително се дистанцираш от миналото и когато първата държава те признае искаш подкрепата на ООН-то и МВФ-то, като в замяна обещаваш, да не дърпаш ушите на малцинствата и да не развъждаш големи количества кока на своя земя. Работа за има-няма една седмица, най-много две.

Но сега щеше да е трудно, много трудно. Любезните му братя бяха оставили черната работа на него, да се грижи за историята и имиджа за пред бъдещите поколения. Хак ти е, съвсем се вкисна кана, като си си избрал ранното средновековие да правиш държава! Сега, ако не искаше да останат тука сред комарите, трябваше да се наместят на парче земя между племена по-опаки и от това, дето го предвождаше и после със зъби и нокти ден и нощ да го бранят. Или да се обърне към империята да им даде някакъв пущинак на периферията, срещу десетилетия гранична служба. Разбира се преди това трябваше да я убеди, че е добро момче и с него няма да си имат главоболия. Не че други не го бяха правили преди. Само че в империята имаха малко странно чуство за хумор, и хич не беше ясно накъде щяха да го командироват. Онези твърдоглавите, с хубавите руси невести, които преди него бяха минали мътната река без много да питат, тогава са били десет пъти повече хора от неговите и все пак част от тях империята беше успяла да разсели чак по сушавите ридове край топлото море. Сред тези от тях, които бяха останали край реката, през ден, през два се събираха групи на другия бряг и го питаха, няма ли да прецапа и той. Ще прецапам като му дойде времето, им бе отвърнал достойно. Очевидно все още не им беше ясен що за птица е, той и неговите хора. Но онези, русолявите, бяха кораво племе, смучеха яко и си падаха по сеира и кьотека, пък и владееха доста широк набор от мръснишки номера, които при сгоден случай прилагаха на своите неприятели. Ако се разчуеше, че е тръгнал да моли империята за парцел земя, където да си паркират конете, край, щеше да стане за резил сред тях и другите. Нямаше да го бръснат за слива, чак го втресе при тази мисъл, по-добре още сега да се удави в мътната река.

Вкратце можеше да се каже, че обстоятелствата го бяха обградили отвсякъде – както в пространството така и във времето.

Канът се шляпна по врата и замислено разтри кръвта и размазаното насекомо между пръстите си. Ако останеха още един сезон тука никак не беше ясно кои щяха да го изядат първи – комарите или собствените му хора. Защото те засега си траеха, но не се знаеше докога, а почнеха ли го веднъж, отърване нямаше. И всъщност, държава или не, единствения им път водеше отвъд реката, така че нямаше какво да се маят. Но преминеха ли я веднъж, империята можеше и да поизчака. Не се знаеше ни кога, ни къде ще им пресече пътя, а пък по равнината легионите щяха направо да ги разпердушинят, не беше то работа. То че без бой няма да мине, няма, кой иначе щеше да го уважава, но империята не биваше да се подценява. Най-добре щеше да стане, ако можеше да се завърже някакво малко стълкновение, ей така, проформа колкото да се разчуе поне сред онези русолявите отсреща. Тъй или иначе ще трябва да живеят сред тях, поне да се тачат. Ако пък и един, двама от имперските хронисти драснат някой друг ред – чиста работа, и грижата му за историята отпадаше. Моментът не беше много подходящ, но не беше и чак толкова зле случен. Империята си имаше доста грижи на другия край, едни превъртели идеолози с криви саби напираха от юг и приковаваха цялото внимание на стратезите в столицата. Това, че досега не му бяха пратили профилактично войска насреща показваше, че още не го брояха за сериозен противник. Което от друга страна беше жалко, защото мястото, където сега бяха заседнали за нищо не ставаше, но за една средно малка битка си беше направо идеално.

Значи трябваше да ги докарат тук, питаше се само как, защото дори да разтръбяха навсякъде, че ще правят държава, най-вероятно беше в столицата на първо време да пуснат само някой-друг виц по въпроса и толкоз.

Канът вдигна очи от мътната вода и погледът му се спря на раболепно стоящия на един хвърлей новобранец. Това пале беше най-големия натегач от целия стан, една отвратителна лепка, дето не се отделяше от него, дори когато му се налагаше да се усамоти зад някой храст. Кога ядеше и спеше не беше ясно. Като нищо може да е шпионин на империята, за момент го осени кана, но после отхвърли тази мисъл. Те, имперските тайни служби действаха другояче – обикновено се присламчваха към младото поколение боили и се опитваха отдалече да ги програмират. И неговия първороден по едно време се беше запилял към столицата, откъдето се ширеха странни слухове за страхотни купони в компанията на онова гъзарче Юси, синчето на василевса. Кана не отдаваше голямо значение на такива приятелства. В империята нещата понякога се меняха доста бързо – днеска си шеф, утре те прашат до Херсон без обратен билет, да си починеш на държавни разноски. Когато първородния му се върна, кана първо му дръпна един бой, след което го попита откъде е взел пари, да се развява из столицата. Младия му показа някакъв малък правоъгълен слитък със ситни златни букви. Неговия приятел Юси му го дал, с него се плащало без проблеми навсякъде, но канът много добре знаеше, че всички сметки рано или късно се оправят с твърда монета, затова прибра слитъка. На синчето Юси носа му щеше да бере ядове, както си падаше по лайфа и раздаваше кредитни карти наляво и надясно още преди да са му пораснали мустаци, но това вече не беше негова грижа.

Сега обаче този Юси и неговата компания можеха и да свършат една полезна работа. В главата на кана бавно започна да се оформя един план, за чието осъществяване по изключение не му трябваха ни братята, ни братовчедите и това беше най-голямото му предимство. Първо се почеса зад ухото, след което махна с ръка и новобранецът се затича към него. Я да викнеш сина ми, големия, да дойде при мен, заповяда му кана. Бойчето отпраши към стана.

Първородния му се зададе откъм шатрата на сестра си бавно и достойно. На кого ли чупи стойки, мислено се усмихна кана и го загледа по-внимателно. Наследникът му от няколко дена насам подчертано пазеше поведение, а при сестра си влизаше само, когато му трябваше някоя нова дрешка. Значи пак се готви да обикаля по дискотеките с Юси, си помисли кана, много добре! За къде се стягаш, на купон ли, запита го благо. Момчето, явно олепено, сведе поглед и почна да пристъпва от крак на крак. Кана го остави още малко да се погърчи, после бръкна в наметалото, извади оттам малкия златен слитък и му го подаде. На, каза, да не плащат други за тебе, че то срамота. Синът му отначало не можа да повярва, след това протегна колебливо ръка, но погледът му се изпълни с въпросителни. Няма нищо, леко подхвана канът, багатурът почна миналата седмица да ги фабрикува, имаме вече към десетина копия. На първо време ще дам на боилите, пък после и една по-голяма търговия с тях можем да завъртим. Младия сбърчи недоверчиво нос. Юси каза, че не могат да се копират, отвърна той със самодоволния тон на пубертиращ всезнайко. Млък, сопна му се канът, аз от зелена тиква семе не ща! Какво е това тиква, бе, тате, попита младия. Върви при ония руслолявите да ти обяснят, те по разбират от зеленчук, изръмжа канът. И гледай след седмица да си се върнал, че...

Момчето се затича надолу и се шмугна в шатрата на сестра си, откъдето миг след това се появи с вързоп в ръце, хукна към ливадите, където стояха паркирани конете и след малко изчезна в облак прах. Канът доволно потри ръце. Първородния му след ден-два щеше да стигне столицата и, млад и глупав, какъвто си беше, на минутата щеше да изтропа на всички за аферата с копията. Канът не знаеше точно за колко време мълвата щеше да стигне до тайните служби, ама едно беше ясно като бял ден – някой щеше да се раздвижи и то светкавично. Защото когато ставаше дума за плячкосване или търговия с момичета и трева, империята много-много не се зореше. Едни негови далечни пра роднини половин век се бяха препитавали така по тези земи. Брат му, дето беше се заселил сред планините на югозапад, ги вършеше същите, и какво? Стига да не припарваш до столицата, можеше да минеш метър. Тези неща интересуваха главно хронистите, които пищяха за людските права. Василевсът предпочиташе да си прави оглушки. Но когато работата опираше до пиратски копия и фалшиви кредитни карти вече нямаше шега, кохортите на финансовите щяха да кацнат най-късно след два месеца край мътната река с многото комари. За тази акция щяха да дочуят всички, с други думи, пъблисити-то му беше вързано в кърпа. Канът не се съмняваше, че щяха да клъвнат. Откак неговите деди бяха измислили камуфлажните гробове на Атила, реномето им на фалшификатори беше всеизвестно.

Дотук добре, рече си кана, задвижихме нещата, а ако нещо тръгнеше накриво до един-два дена, имаше кой да прихване младия преди да е стигнал до столицата. С кохортите на финансовите щяха да се справят, боилите така скучаеха, че им беше вече все едно с кого щяха да се бият, само търкал да станеше. Още не беше дошло време да им каже, но пък можеше да се похвали на багатура, каква чудна идея го е осенила. Канът отново махна с ръка на новобранеца.

Багатурът след малко се зададе бавно-бавно, сигурно бе станал от следобедна дрямка. На вид както винаги леко прегърбен, да го духнеш – ще падне, лесно беше да го подцениш, но отвореше ли уста с лекота можеше да те направи на пет номизми.

Как я докара тоя сезон тревата, го попита канът, когато оня седна насреща му. Багатурът, явно очакващ нещо друго, се оживи. Слаба работа, избоботи той, на тоя климат не може даже да изсъхне като хората, не знам за празника какво ще правим. Няма страшно, догодина по това време сме ей там, махна с ръка към отсрещния бряг канът. Багатурът за всеки случай обърна глава и погледна през рамо натам, където пак се бяха събрали група руси левенти и си подаваха един мях от ръка в ръка. Да не си уговорил нещо със столицата, бе, шефе, попита предпазливо той. Как ли не, ухили се канът, ти падаш ли си по граничната служба, щото аз - не. После му разказа за мухата, дето щеше да им пусне до ден два. Ще ги набием здравата, когато дойдат, да им вземем страха. После оттатък реката всички ще ни подкрепят и ще си живеем рахат, няма да смеят да ни пипнат, ама първо трябва да ги понабием. Багатурът се опули от изненада. Легионите ще ни смачкат, бе шефе, изохка той. През тази тръстика оттука даже и на конете не можем да офейкаме. Легионите им сега са на южния фронт, тържествуващо каза канът. Да имат най-много един-два да пратят, а и три да пратят, колко легиона могат да стъпят на този бряг? Ще ги отъркаляме един по един. Вярно, шефе, ама с финансовите афери василевсът се занимава винаги лично, а той по това време си кара уелнеса в Месемврия. Та ако му се наложи да го прекъсне заради нас, ще вземе да дойде с корабите си до тука. И после не ние кохортите, а той нас с неговите стрелци ще натика в мочурището.

Канът се почеса неуверено. Не беше ясно тоя дъртофелник багатурът откъде знаеше план-графика на василевса, това трябваше да се провери, но иначе беше прав. Дойдеха ли на кораби, щяха да им разкажат играта. Подходящото иначе за отбрана място се превръщаше в капан. Така не я беше намислил тази работа, гениалният му план започна да се пропуква по шевовете още преди да беше почнал. Може би щеше да е по добре да прати някого да прихване първородния му още преди да е стигнал столицата и обстоятелствата да станат неуправляеми. Аман от обстоятелства! Ако пътя, дето го бяха били дотук и всичките досегашни премеждия бяха за тоя, дето клати гората... мисли главо, викна си той, мисли, затова си канска! Един комар кацна на лявата му вежда, но той дори не го усети. Погледът му отново обходи мочурището, мътната река и се спря на другия бряг. Свитото му гърло се поотпусна, той дълбоко си пое дъх и забеляза как багатурът внимателно го следи с очи. Ще има да вземаш, дърто, аз не се предавам толкоз лесно, помисли си той, после пое на глас. Абе, тези, русолявите, преди да минат реката, живееха на север, в едни гори с много мочурища, нали? Така е, отвърна багатурът, те ги разбират тези работи по-добре от тебе и мене заедно, ама как ще ги прекараш да участват на наша страна? Щото, като ги гледам, без онова, дето го лочат от тези мехове при тях нищо не върви освен да ни гледат сеира. Хм, пусна превъзходната си усмивка канът, колко ти е останало от миналогодишната трева? Багатурът първо не схвана, но после очите му се изпълниха с неподправено уважение. Виж, за това не се бях сетил, шефе, така може и да ги навиеш. Трябва да има още половин бала, може и малко повече, ей сега ще ида да погледна. Иди, иди, само много-много не дрънкай, да не се разчуе дето не трябва, още преди да му е дошло времето.

Канът се загледа след запътилия се към стана багатур, после се изправи на крака, разкърши се и с бавни и достойни стъпки слезе на брега. Онези оттатък реката явно бяха преполовили мяха и бяха в добро настроение. Единият от тях се изправи, размаха като за покана ръка и го попита, кога най-после ще се накани да прецапа и той. Довечера идвам, викна им приглушено но отчетливо канът. После прокле на ум обстоятелствата, които го докараха да се къпе в този мъток извън сезона. Мамка ви, отсега нататък аз вас, а не вие мен! Имаше там някаква приказка за едни хвърлени зарове, си спомни бегло той, ама забравих как беше. Да де, с какви ли не глупости ти пълнят главата, докато си малък.

Олег Айранов

Опак народ....

Уважаеми сънародници, сигурно всеки от вас знае, че сме уникална държава с древна история? Кое обаче е най-уникалното в родината ни, географското положение ли, природата ли, или бактерията бациликус булгарикус, от която всеки знае, че се прави известното в цял свят българско кисело мляко?

Като се замислим по-дълбоко излиза, че нито едно от трите неща не са най-уникални, защото най-уникално в България са, разбира се, българите!

Да бе, да - ще рече някой зевзек, че какво ни е уникалното толкоз? Уникални сме и още как, ето например само ние и някакво си забутано африканско племе въртим глави, като улави кога искаме да кажем – да, и клатим глави, като преяли мисирки за – не! Целият цивилизован и не цивилизован свят прави точно обратното и това няма как да не ни направи уникални!

Като се замислим излиза, че сме уникални и с паметниците си. Веднага тия от вас дето са ходили в един от най-уникалните градове в света – Габрово ще се сетят, че пустите му габровци са си тапосали паметника в реката! Това обаче не е всичко, по света паметници правят на национални герои или освободители от разните там робства и владичества. Да, нека си спомним какви паметници почнаха да се пръкват и татковината ни? Точно така, ний българите отново смаяхме света и почнахме да издигаме паметници на завоеватели и поробители!

А бе, я стига сте писали за клатенето на глави и паметници, когато най-важното сега е каква заплата получавам и какво мога с нея да си купя - ще рече някой по-кибритлия читател! Не си прав, драги, защото и в това отношение ние българите сме си съвсем уникуми! Тъй де, какво правят по всички страни и континенти, когато идват празници? Който е ходил в странство веднага ще се сети, че почват сериозни намаления на цените и търговските вериги, и дребни търговци печелят от оборота. Да, тъй е по света, а как е у нас? Както вече се досещате - точно обратното! Де що е търговец веднага надува цената сякаш дълбоко в балканската му глава се е загнездила поговорката - ден година храни! Дойдат ли именни дни - рипат цените на букетите и подаръците, наближи ли Великден – агнешкото удря яко джобовете ни, дойде ли Коледа – свинското достига незнайни висоти и т.н., и т.н.

Примери за уникалността ни още бол, но да спрем до тук! И така, скъпи сънародници, излиза, че сме доста уникален народ, даже може би по-точно трябва да се наречен опак народ, живеещ в опака държава!

Арт Хуморан