Земетресението....

Толкова ме боли главата и ми се спи, че когато леглото започва да се люлее и да потъва, решавам, че:

съм прекалила с аналгина, надрусала съм се неусетно и скоро ще видя розов слон, сластно облегнал бивни на възглавницата до мен.

или

получавам инсулт, инфаркт и хипогликемична криза едновременно.

Гръбнакът ми първо става на желе, после се превръща в нещо като арматурна заготовка и в така получената консистенция застива неподвижно.

Къщата е тъмна, стените скърцат, пукат и въздишат, а протяжният вой на котката слага финална драматична нотка на звуковото оформление.

Започвам да рева. Така, без да усетя. Рева си кротко и напоително, възглавницата заприличва на гюдерия, сърдечните ми камери се отварят и затварят с трясък, гардеробът препуска пред очите ми.

Земетресение ще да е. Прехвърлям варианти наум.

Че ще се срине блокът, е ясно.

Въпросът е дали съседите от деветия етаж ще паднат веднага при мен, или първо върху главата ми ще се стовари пианото на тези от осмия.

Важното обаче е аз самата да не се пльосна върху комшиите от третия, щото сме скарани, а аз не обичам да правя първата крачка към сдобряването.

Най-удачно ще е директно да се изтърся в спалнята на този от партера – той и без това ме гледа жадно и няма да има нищо против да му се изсипя гола и ревяща в постелята барабар с пианото.

Хълцаща и подсмърчаща, звъня на баща ми, който не е в България. Човекът е физик и ще ми даде научно обяснение дали ще се мре и как точно.

Връзката е лоша, той чува само гóркия ми плач и откъслечни думи като „земетресение“, „всичко се люлее“, „страх ме е“.

Паниката вече е интернационална.

Някакси успява да ме разбере и ме информира, че блокът е направен от вибробетон и издържал до 8 по Рихтер.

А по Шпонхоер-Карник, Медведев, Фаренхайт и Любка Кумчева колко издържа, питам в истерия аз, а той ми вика: „Наздраве!“.

След него ми звъни приятел, който ме инструктира веднага да си обличам нещо топло и да слизам долу, където най-добре да нощувам. И да не съм се качвала в асансьора!

Послушно казвам добре и затварям, а след това се замислям, че ако седна пред входа по тениска, палто, маратонки и с виеща котка в джоба, тези от третия етаж услужливо ще повикат санитарната кола и с това одисеята ще приключи.

Решавам да си седя вкъщи.

Имам военновременни запаси, състоящи се от консерва скумрия в доматен сос, свещи, бутилка сакé и комплект отвертки.

Мога да изкарам няколко дни, в случай че Витоша изригне или язовир Искър се излее и превърне милата ни столица в оризище.

Минава половин час.

Една от телевизиите мимоходом съобщава в спортната си емисия, че „в София е регистриран трус“. Пак добре, че не го вметнаха като част от прогнозата за времето или в информацията за пътната обстановка.

Решавам да долазя на четири крака до леглото и да се опитам да дремна. Лягам внимателно и бавно, и постепенно се унасям.

7 сутринта. Новият трус ме изхвърля от леглото като тапа. Почва да ми писва. Не може ли наведнъж и завинаги, а не денонощно и по малко???

Нямам интернет, затова включвам телевизора с надеждата да се осведомя дали градът още е цял или да си търся нов.

Наличните предавания са колоритни.

Трябва да си избера между нещо, наречено „Иконостас“, сапунката „Тайнствената Лейла“ и сериала „В неведение“.

Последното, в интерес на истината, ми се вижда най-подходящо за ситуацията, но, уви, дори и то не съдържа данни за сеизмологичната активност на територията на страната.

Загасям информационния източник, изчаквам да стане 8 и слизам (по стълбите!!) до отсрещния магазин.

Купувам бисквити, букет хризантеми, бутилка вино и салфетки.

В края на краищата, ако не друго, съм гостоприемна.

И в случай че тази нощ през тавана ми се изсипе порой от съседи, поне ще има с какво да ги почерпя.

Красита